Двойният зелен и дигитален преход в Европа се рамкира като взаимно допълващи се пътища към постигане на климатичен неутралитет и икономическа модернизация. Местните реалности в периферните въглищни региони в Югоизточна Европа (ЮИЕ) обаче разкриват по-сложна картина. Анализът проследява как двата прехода се оформят, възприемат, договарят и прилагат в две исторически зависими от лигнитните въглища области — Стара Загора (Югоизточен регион, България) и Козани (Западна Македония, Гърция). Това е постигнато чрез качествено сравнително изследване, базирано на полуструктурирани интервюта с енергийни работници и заинтересованите страни. Изводите на авторите са, че управлението на „двойния преход“се възприема като централизирано и отдалечено, интервенциите на пазара на труда (като програмите за преквалификация) служат основно като механизми за усвояване на средства, а проектите за възобновяема енергия не създават нито качествена заетост, нито ангажираност на местните общности. Така анализът преминава от емпиричните констатации за местните реалности към нормативни аргументи относно условията за демократично управление, от които се нуждае справедливият преход.